Царево, известен в миналото като Василико и Мичурин, е град и пристанище в Югоизточна България.
Той се намира в Област Бургас и е в близост до град Ахтопол. Отстои на 70км югоизточно от Бургас.
Градът е административен център на община Царево.

ГЕОГРАФСКА ХАРАКТЕРИСТИКА
В рамките на общината влизат следните населени места: Гр. Царево, гр. Ахтопол, с. Бродилово, с. Българи, с. Варвара, с. Велика, с. Изгрев, с. Кондолово, с. Кости, с. Лозенец, с. Синеморец, с. Резово, с. Фазаново.

Община Царево граничи на изток с Черно море, на север с Община Приморско, на запад – с Община Малко Търново, на юг – с Република Турция.

Разположена е в крайния югоизточен край на нашата Родина. Заема българската част на Приморска Странджа – една добре обособена в морфологично отношение планина, днес изкуствено разделена по долината на река Резовска от държавната граница между България и Турция. Ниските и полегати хълмове на Странджа планина, обрасли с вековни дъбови гори, плавно се спускат към морето, нарязало брега на десетки малки заливи и полуострови.

Като географски дадености планината и морето несъмнено играят важна роля в развитието на района.

Приморската част на Странджа е сравнително ниска – средно между 100 и 600 метра. Дъбовите гори, които ги покриват, са размесени с бук, габър, орех, топола, върба, дива круша, а напоследък и с изкуствено култивиран бор. В тази част на планината добре се развиват и някои средиземноморски и реликтови видове – лаврово дърво, зеленика, лавровишна, т. нар. бясно дърво и др. Обработваемите земи – ниви и пасища, са малко и съсредоточени по полегатите южни склонове и в поречията на реките.

Дивечовото богатство на Странджа е значително, а в древността навярно е било много по-голямо. В него са представени всички животински видове, които са познати в българските земи, а от тях дивите свине, сърните, зайците.

История
Царево, Василику (XII В.), Василикос (1352 г.), Василико (до 1934 г) Царево (до 1950 г.), Мичурин (до 1991 г.) е пристанищен град, разположен на малък залив на 65 км. югоизточно от Бургас, на магистралния път Е-87.

На 3 км. северно от Царево, в акваторията на къмпинг „Арапя", се откриват археологически останки от късната античност. При подводни проучвания проведени от проф. Велизар Велков, са намерени амфори от IV — VI в. и вносна червенолакова керамика от Северна Африка, Сирия и Константинопол. В самия град, на южния полуостров, има останки от средновековна крепост. Късноантична и средновековна крепост има и на близкия странджански връх „Папия". С името Василику градът се споменава най-рано от арабския географ Идриси през XII в. Като пристанище Василикос се споменава и през XV — XVI в. За малката крепост на южния нос на Царево малко повече данни дава турският пътешественик Евлия Челеби. През 1662 г. той я нарича Василикоз бургас. Според него „бургас" на гръцки език означава „крепост". Василикос фигурира в официални данъчни регистри на кааза Анхиало от втората половина на XVII и през XVIII в. Името Басилик се чете върху Картата на европейската част на Турция от Кристиян Готлиб Райнхард. Тя е изработена през 1821 г. и е отпечатана Фридрих Кампе в Нюрнберг през 1832 г. Градът Василико е отбелязан и в руската карта на генерал Хатов от 1828 г. През 1829 г. според Г. Енехолм във Василико имало 220 къщи, а според друг документ в 1831 г. градът наброявал 434 къщи и 1831 жители. От неговото пристанище са тръгнали с два товарни кораба първите странджанци, решили да се преселят в днешната Руска империя. През османското владичество съществували т. нар. „законници за пазара” и почти всяка „касаба" (градско селище) имала такъв законник. Василико е бил една от тези „касаби" на Странджанското крайбрежие. Той имал съответния „законник за пазара" и „пристанищен законник", датиращи още от втората половина на XVI в.

През първите години след средата на XIX в. във Василико е открито гръцко училище. Тук се учат и деца от близките странджански села. Градът е известен с риболова си, но още по-широка известност имало неговото традиционно корабостроене. То било улеснено от пясъчния бряг близо до полуострова и от изобилието на дървен материал, произвеждан в Странджа. Тук пристигали необработени трупи от района между Малко Търново и Лозенград (Кърклиси). Готови талпи, греди и дъски идвали от съседния връх Голец и от равногорието при Атлиман.

През миналия век всяка черноморска корабостроителница строяла специфични плавателни съдове. Белег на василиковските плавателни съдове бил силно издаденият, остър вълнорез. И понеже тази част на кораба се нарича по гръцки „карина", жителите на Василико носели прозвището “какарини”. Тук се правели малки и средни кораби от обичайните за Черно море тогава каици, чекета и гемии. По-рядко били строени и по-големите трекандини. През първата половина на миналия век във Васипико имало фпотилия от 42 кораба. Дванадесет от тях били около 200-тонни шхуни, баркове н тримачтови гемии. Във Василико имало 5 риболовни сдружения на паламудоловци. Рибарите разполагали с 10 даляна. През някои сезони уловът надхвърлял 2 000 000 риби. Както през Средновековието, така и през XIX в. оттук се изнасяло жито, произвеждано в района. Около града съществували 10 вятърни мелници и 1 воденица. Това позволявало да се изнася и брашно, а също така да се предоставят запаси на минаващите оттук кораби. Освен зърнени храни в околността се произвеждало и много грозде, което давало над 6000 ведра вино годишно. Активното население било групирано в сдружения на рибарите, моряците, капитаните, корабособственииите и търговците. Василико поддържал търговски връзки с вътрешността на Странджа, а по море със столицата Цариград и други пристанища на Мраморно и Егейско море. Стопанският възход продължил до 30-те години на XIX в. Демографският срив след подписването на Одринския мир между Русия и Турция на 2 септември 1829 г. се отразил преди всичко върху стопанския му живот. След Освобождението Василико останал в периферията на Османската империя, близо да границата със свободна България.

След потушаване на Преображенското въстание Царево попаднал отново в турски ръце и окончателно бил освободен след Балканската воина в 1912 г. През 1913 г. тук се заселват бежанци от Източна Тракия. Според преброяването в 1926 г. Царево (Василико) имало 308 къщи и 1348 жители, от които 778 бежанци от Източна Тракия. Сега има 5273 жители. През 20-те години тук е основана горско-производителна кооперация “Дъбрава”. През 1931 г е построено пристанището, което беше ремонтирано и разширено през предходните две десетилетия.

В началото на осемдесетте години на ХІХ век, градчето силно пострадало от стихиен пожар, затова сега се дели на стара и нова част; последната е строена през деветдесетте години на ХІХ век.

Религии
Населението на града изповядва православно християнство.

Музеи:
Всяка година в края на май в общината се провеждат празници на изкуствата, а през лятото се провеждат дните на Нептун. По традиция през месец август се провежда фестивал на мановия мед.

Архитектурни забележителности и исторически паметници:
• Църквата “Света Троица” самотно се извисява на южния полуостров на града. Построена е през
1831г., но сегашният и архитектурен образ датира от 1895г. На същото място е съществувала и по-стара църква. За нея напомнят някои икони от последните десетилетия на XVIII в. Те са “от ръката” на зографа Йоан от Ахтопол. Форматът на тези икони е по-малък и приспособяването им към нов иконостас говори за съществуването на по-стар. Върху тях са нанасяни и живописни корекции от зографа Г. Поликсоиду. До нас са достигнали една икона на „Свети Никола" (1805 г.), патрон на моряците и рибарите, и една на “Иван Кръстител", почтително надписана от зографа Йоан.
Влияние на западния Ренесанс долавяме в сюжета „Архангел Михаил върху главата на Сатаната".
Към описаните образци на странджанската иконна живопис в царевската църква “Света Троица” трябва да се добавят и творбите на едни от последните зографи: Г. Поликсоиду, нарисувал още една „Света Троица", „Успение Богородично", „Богородица", „Исус Христос” и „Архангел Гавраил” и „Богородица” на олтарните двери, датирани в 1895 г. Тук може да се види и иконата „Свети Спиридон” “от ръката” на Иерудиу Зографоозлу, носеща белезите на залязващото иконописно изкуство.
• Крепостната стена на Агатопол – Въпреки че крепостните съоръжения на Агатопол – стени и
полукръгли кули – са били разрушени твърде рано (по сведения на Евлия Челеби – 17 в.), голяма част от тях и сега могат да се видят. На отделни места запазената част от крепостта достига 7-8 м. В частта си върху провлака стената е широка 3.30 м. заедно с допълнителното удебеляване. На североизточния бряг е по-тънка – 1.50-2м. Зидарията е смесена – ломен камък с две лица и пълнеж от хоросан и по-дребни камъни. Начинът на градеж позволява крепостта да бъде датирана най-общо през 5-6 век сл. Хр. При сондажни проучвания близо до тази ранносредновековна стена е била открита и тракийска крепостна стена от по-големи камъни с кална спойка, както и културни пластове от началото на І в. пр. Хр.
• Църквата “Възнесение Господне” – Разположена е в североизточния край на полуострова, близо до
морския бряг. В план е еднокорабна (17х7 м., вис. 2.30 м. от външния терен; деб. на стените 90см.). Зидарията е от ломен камък, подреден с широки фуги, измазани с хоросан. Конструкцията е укрепена с два реда дървени пояси (сантрачи). Има четирискатен стряховиден покрив и не може да се отличи от странджанските жилищни сгради. За това допринася и липсата на очертана от източната външна страна апсида. Подът е вкопан с 50 см. под външното ниво – характерен белег на много църкви, строени през османското робство. Таванът е обкован с дъски, имитиращи засводяване. Пространството се осветява отгоре.
Интериорът е характерен с широката си апсида, плавно засводена отгоре. Тук има стенопис – “Богородица ширшая небес с младенеца”, разположен в кръгъл медальон. Божията майка е заобиколена от облаци с червени краища. Под нея има композиция “Светото причастие”. Под тази сцена следва дарителски надпис на гръцки език, който съобщава, че “Небесния свод е направен на 17 ноември 1796г.”. За съжаление живописецът не се е подписал, но от други икони ние откриване, че е Йоан от Ахтопол, работил точно в периода, от който датират стенописите в църквата “Възнесение Господне”.
• Манастирският католикон “Свети Яни” (Свети Иван Предтеча) – Сега не съществува. Останки от
манастирския комплекс се намират на южния ахтополски нос, в най-високата му част, над стръмния морски бряг. В литературата е описана само апсидната част, която е била оригинална с несиметричното си разположение.
• Херосът на Провлака – Оброчната плочка е с изображение на тракийски конник . Трапецовидна
мраморна плоча, отчупена горе вляво и долу вдясно, с височина 0,215 м, ширина 0,18 м и дебелина 0,045 м. Галопиращият надясно конник хвърля с дясната си ръка копие. Облечен е с къс хитон и развята зад гърба хламида. Дясното предно копито на коня стъпва върху олтар. На горната рамка — има надпис (вис. на буквите 0,008 м) На долната рамка — има надпис (вие. на буквите 0,01М) “На Херос Стомианос. Менис (принесе в) оброк за сина си Аристобул.“
• Църквата “Свети Пантелеймон” - построена през 1911 г. Подобно на други странджански църкви,
построени след Преображенското въстание, и тя е с външен притвор. В нея се извисява един от последните резбовани иконостаси в Странджа. Той е изрязан от местен резбар - учителят Янис, които създава един от странджанските шедьоври, доказателство за невероятния му талант и умение.
• Църквата „Свети Свети Константин и Елена - Строена е след Преображенското въстание.
Паметник на културата, свързан с нестинарството.
• Античен път - намира се в местността “Калдъръмът” северно от селото и източно от крепостта
“Градището”. Запазени са няколко отсечки, павирани с грубо одялани каменни блокове. Направлението му е на североизток към морето в района на Китен.
• Могилен некропол в резервата „Силкосия" - намира се източно отселото и се състои от около 100
малки могили.
• Църквата “Св.Св. Кирил и Методий”е пострадала през Преображенското въстание и на нейно
място през 1909 год. е възстановен и осветен сегашният храм. В него най - забележителен е иконостасът заедно с иконите. Това е едно внушително творение на резбаря Пандил. Макар че е един от последните марангози в Странджа, неговата творба свидетелства за големия му талант и изключителното му умения. Дървените колонки подражават на древен ордер и в долната си част имат струговани бази и канелюри. Между тях са разположени розети, пищни гирлянди, листа и цветове, съчетани в локални и общи композиции, които поразяват с красотата, изяществото и хармонията си. Тук са запазени и икони от по-стария строителен период на църквата. Две от тях са на “Свети Георги Янински” и са нарисувани от зографа Коста Поликсоидо през 1883 и 1901 г. При втората светецът е представен в народна носия от миналия век на фона на пейзаж-хълмове и сгради.